Ренé ван Бакел – От военните зони до историята (и настоящето) La Dolce Vita

януари 8, 2022 0 By sredata

„Ако искам да видя цяла Италия, ще ми трябват поне три живота, ако не и вечност, така че се надявам, като етруските, да се прераждам достатъчно пъти, за да видя всичко…“

René van Bakel – From War Zones to the History (and Present) of La Dolce VitaИзтегляне

Ренé ван Бакел има много развити качества. Дългогодишният му опит, натрупан в над 80 страни, го е превърнал в експерт във визуализирането на завладяващи истории за неговите книжни проекти и видеоклипове в YouTube. Неговите фотографски произведения са публикувани в големи световни медии като National Geographic, New York Times, Le Figaro, Vogue и много други.

Ренé започва като страстен фотограф, който разказва истории преди почти 30 години. През годините и след допълнително образование той се изявява и като журналист, автор на книги, видео блогър и ръководител на семинари в Италия (визуално разказване на истории). Освен това Ренé ван Бакел основава международната агенция за изображения и текстове ASAblanca във Виена. Там той работи като управляващ директор в продължение на 6 години, преди да продаде акциите си. Фотографията и видео заснемането, включително използването на дронове, все още са му голяма страст, като ги използва за своите книжни проекти, но също и при създаване и изпълнение на маркетингови стратегии или рекламни кампании за корпоративни клиенти.

От май тази година ван Бакел ще преподава магистърска програма Визуално разказване на истории в университета (AS) в Санкт Пьолтен, Австрия.

Ето какво сподели самият Рене́ ван Бакел в интервю пред sredata.bg:

–Рене́, разкажете повече за себе си.

-Роден съм в югоизточната част на Холандия в малко горско и земеделско селце, наречено Де Рипс. В този град моят прадядо по бащина линия, който дотогава беше в градския съвет на Бакел, реши да купи блатиста земя, която пресуши, като прокопа малки канали. След това той построи ферма върху така спечелената земя. Другият ми дядо дойде в същото село като горски работник, но тъй като градът имаше нужда от фризьор, той се включи доброволно за тази работа и по-късно комбинира това с магазин за всички ежедневни нужди. И двамата ми родители са родени тук по време на Втората световна война през 1942 г. Познават се от детство. Баща ми, идвайки във ферма, беше майстор на всички занаяти, но завърши професионално обучение, за да стане дърводелец. Когато се ожени за майка ми, те решиха да се обърнат и превзеха магазин, който след това превърнаха в бар/ресторант. Като дете обичах да бъда около гостите и да слушам техните истории. Мисля, че именно тук започна страстта ми към разказването на истории. На всичкото отгоре и двамата ми родители бяха от големи семейства, така че всеки уикенд се срещахме и с двете семейства (наистина много хора) и тези семейни събирания винаги се превръщаха в състезание за забавни истории, за да развеселят всички.

–Как се породи страстта Ви към фотографията?

– Винаги съм бил привлечен от това. На четиригодишна възраст крадях аналоговата фотокамера Agfa на баща ми и снимах цялата ролка филм, за да избера най-доброто изображение. Баща ми не беше много доволен, разбира се, тъй като филмовите ролки бяха скъпи по онова време. На осем години се сдобих с първия си Kodak, който успях да изпробвам по време на училищно пътуване до белгийските Ардени. Оттогава нататък продължавах да пълня албум след албум и когато ме извикаха на военна служба, оттам ми дадоха възможност да подпиша договор за работа/учене (фотоакадемия), което означава, че плащаха обучението ми и в същото време получавах разумна заплата. След като завърших обучението си бях дежурен като щатен фотограф на дирекция за информация на холандското Министерство на отбраната. В тази функция бях изпратен по целия свят за следващите 5 години, във военни зони като Кувейт, Босна (включително Сребреница 1 година преди клането), Руанда и т.н. Не средностатистическите туристически места… Но не беше само трудно за мен, тъй като ме изпратиха и на места като Кюрасао, Италия, Франция, Ел Пасо, Сан Диего, Аляска, Исландия, Норвегия, Бразилия и т.н. – общо около 55 държави през онези години.

Това беше най-доброто обучение, което можете да си представите. Научих се да работя при всякакви обстоятелства и с всякакви хора. Например, в един ден снимах камуфлажни морски пехотинци под земята със светлината на една свещ по време на освобождението на Сараево, а в друг снимах кралица Беатрикс. В някои дни висях, впрегнат под хеликоптер, за да снимам холандски морски тюлени (BBE), превземащи кораб на път за Босна, за да го проверя за контрабандни оръжия, на следващия снимах хеликоптери Apache, изстрелващи ракети на полигон в Германия . Тогава работех предимно заедно с журналист, винаги изработвайки начини за създаване на завладяващи истории, които бяха публикувани не само в нашите собствени медии, но и по целия свят в списания, вестници и книги. Хубав пример беше фото-история, която създадох на USS America, от която F14 Tomcats охраняваха „зоната без полети“ над Босна. Това беше публикувано в списанието на ВВС на САЩ, което беше доста специално.

Изображенията на апаши, летящи към залеза, и самолетите на F16 върху снега се превърнаха в рекламни кампании за привличане на нови младежи, тъй като междувременно холандската военна служба се превърна в професионална армия. През повечето време снимах с вече предвид оформлението. „Това ще бъде двойно разпространение, това ще бъде корица, така че трябва да е вертикална с малко въздух, за да вмъкнете текст…“ и така нататък. Винаги имайте предвид историята.

По-късно, когато настъпи дигиталната ера, видях, че журналистите сами започват да правят снимки, което ме оставяше все повече и повече без работа. Така че реших да променя това и сам започнах да пиша и работя като журналист (от 2000 г. нататък).

Работил съм с всякакви камери, като 35 мм (както Nikon, така и Canon), 6×6 Hasselblad, 18 x 24 Linhoff Technica камера. От 1998 г. реших да продължа да работя с Nikon, което правя оттогава – насам. Разбира се, понякога конкуренцията имаше предимство, но тогава отново беше Nikon. В момента със Z9 те отново са поне наравно с водещите, както във фотографията, така и във видеото. В днешно време има добри телефони и автоматични камери, но изводът е, че за да можете да създавате професионални снимки или кадри при всякакви обстоятелства, имате нужда от най-добър инструмент и трябва да знаете как работи отвътре. Ако дърводелецът не знае как да работи с инструментите си, той също не може да създаде своя шедьовър.

До камерите на Nikon използвам и дронове на DJI. Специално за книгата и видеоклиповете на моя канал в YouTube (https://www.youtube.com/c/renevanbakelsdolceetruria), където посещаваме замъци, големи вили, села, градове и така нататък, е важно да използваме обзорни кадри, за да предадем целия контекст на историята.

Всъщност каналът ми в YouTube се разви естествено от книжния проект Dolce Etruria.
С развитието на камерите, които вече са перфектни инструменти и за заснемане на видео, реших да създавам интервютата си във видео формат, вместо просто да ги записвам. По този начин създавам глави от книгите си вече като видеоклипове. Книгата ще съдържа QR-кодове, които ще отправят към видеата, а когато бъдат публикувани, ще се представляват и за книгата, като по този начин се създава страхотна синергия между всички видове медии.

Но нека обясня накратко за Dolce Etruria:

Още от ранните години на това хилядолетие се впуснах по следите на историята на La Dolce Vita и я проследих назад, чак до етруските. Нещо повече, сравнявам колко от древната им култура е оцеляла и все още оформя ежедневния живот до днес. Както в централна Италия, така и по целия ботуш.

3. Dolce Etruria на Рене ван Бакел – снимка с дрон на известния замък Бролио с портрет на барон Франческо Рикасоли. Той е не само човекът, който отговаря за замъка и лозята, той е и покровител на известната годишна историческа велосипедна обиколка „l’Eroica“.

–Какъв е бил Вашият процес по обработка, съхраняване и изпращане на филмите?

-Освен че съм експертен фотограф на светлина, съм работил както в стационарни, така и в преносими студиа. В началото обработвах изображенията си в тъмна стая, но вече през 1994 г. и дигитално. Един хубав анекдот: В Руанда трябваше да развием нашите черно-бели филмови ролки в 6 сутринта, защото след това ставаше твърде горещо. Изсуших моите филми, защитени от прах чрез конструкция, която създадох от мрежеста тел и пластмасови торби за боклук. Негативите сканирах с 35 мм скенер на Nikon и обработих крайните изображения във Photoshop на Apple MacBook с твърд диск от общо 32 мегабайта! Работихме с jpg (72 dpi, 2048 пиксела най-дългата страна, качество 7). Отне ми осем часа, за да изпратя четири черно-бели изображения по сателит, тъй като все още нямаше стабилна връзка. Но все пак беше по-бързо от летенето, тъй като това щеше да отнеме почти 20 часа. Две седмици по-късно пристигна самолет, превозващ вестници, в които бяха отпечатани онези изображения, които бях изпратил. Тогава това беше почти чудо и целите войски трескаво се събираха около мен, за да зърнат вестника. Това е доста голям контраст с днешното време, като сега мога да изпращам тонове изображения през телефона си!

***Рене ван Бакел (вляво) и Андреа Бочели (вдясно)***

***FORTE DEI MARMI, ITALY – ОКТОМВРИ 06, 2014: Портрет на Андреа Бочели във вилата му във Форте дей Марми, Тоскана.***

–Как започнахте да снимате за големите издания и медии?

-През 1995 г. бях обявен за носител на Photoarm Sibiu, международна награда за военни кореспонденти (репортаж за Сребреница, Босна и Херцеговина). Хората около мен ме подканиха да изпратя този доклад, така че го направих, но не очаквах нищо от него. Затова беше приятна изненада и голямо признание за работата ми. През 1996 г., след като бях част от освобождението на Сараево, видях, че тази работа няма да се промени за добро и че вероятно ще ме убие. Така реших да напусна работата. Подготвих се за излизането си и през 1998 г. отворих рекламно/портретно студио близо до Айндховен (NLD). След всички пътувания се почувствах малко затворен в студиото, така че реших да започна отново да пътувам, за да създам функции за пътуване и начин на живот, включително архитектура, кулинария, изкуство, култура и научни статии, както и ексклузивни портрети на знаменитости за медиите. Първо в света, но все повече и повече в Италия. Започнах да създавам концепции за по-големи и по-големи проекти като доклада за защита на морските костенурки на Сейшелите. Този проект (и/или изображения от него) е публикуван в няколко списания като Universum (австрийски еквивалент на National Geographic), New York Times, Le Figaro и в книга за костенурките от National Geographic. Също така създадох концепцията и изпълних цялостното планиране на книгата ИСПАНСКА ЕХАРНА УЧИЛИЩЕ 450 години, която беше публикувана през 2015 г., бестселър, който сега е в 3-ти тираж.

BIRD ISLAND, SEYCHELLES – FEBRUARY 1, 2009: Areal photo of Bird Island; островът е заобиколен от лазурно син коралов риф.

-В Италия изобразявах международния скулптор Фернандо Ботеро (снимка по-долу) в неговата изложба, организирана I Pietrasanta в чест на 80-ия му рожден ден. Този портрет е публикуван във Vogue.

PIETRASANTA, ITALY – JULY 20, 20012: Fernando Botero, kolumbianischer K¸nstler posiert vor seinen Arbeiten in der Kirche Sant Agostino in Pietrasanta, Toskana, Italien. | PIETRASANTA, ITALY – JULY 20, 20012: Колумбийски художник и скулптор Фернандо Ботеро позира пред творбата си в църквата Свети Августин в Пиетрасанта, Тоскана, Италия.

Като фотограф има определени медии в списъка ми, а Vogue е една от многото. Когато наистина постигнете публикация като тази, това ще ви кара да се гордеете. Това признава качеството на вашата работа и създава известно доверие към вашите клиенти, че трябва да можете да се справяте и с техните задачи.

–Рене́ били ли сте в България?

-Да два пъти всъщност. Първият ми път беше на служба по река Дунав през 1993 г. като част от наблюдателната мисия на ЕС за проверка за незаконна контрабанда на оръжия с лодки за бивша Югославия.
Бяхме настанени на ферибота Калафат/Видин. Нашият щаб беше на една от речните лодки на бившия диктатор Чаушеску. Тогава за първи път видях малко България. Вторият път беше през 2007 г., когато посетих София и прекосих страната с кола. Хареса ми страната и дружелюбието на хората. За съжаление не стигнах до Черно море, тъй като ме извикаха по семеен въпрос. Затова някой ден искам да се върна, за да завърша пътуването си. Но първо трябва да се концентрирам върху завършването на моя проект Dolce Etruria Book и всичко свързано с нея, като моя YouTube канал Dolce Etruria със същото име.

–В последното Ви видео сте посетили Етруския град Артимино, накратко, какво е специалното на това място?

-По отношение на акцентите на Артимино, малкото селце в хълмовете на Монталбано само на 15 км извън Флоренция, ще трябва да погледнете видеоклипа в моя канал, за да разберете какъв абсолютен скъпоценен камък е това хълмисто градско селище, свързващо архаично Етруска история до днес.

-Как започна Вашата страст към Италия и етруската история?

-Погледнато назад във времето, започна рано. Още в детството изпитах необяснима усещане, всеки път, когато Италия се появи по телевизията, в списанието, в учебниците по история в училище. Това беше още по-неприятно, тъй като никой от прякото ми обкръжение нямаше връзка с тази страна или нейния народ. След това, през 90-те години на миналия век бях изпращан там няколко пъти от холандското МО да докладвам за нашите военновъздушни и военноморски войски, които бяха базирани там като част от международните мисии на ООН/СФОР и други мисии във връзка с войната в Босна. Тези посещения само потвърдиха и задълбочиха чувствата ми относно Италия. В началото на 2000-та година, след като продадох студиото си, изваях мрамор на място, където Микеланджело е работил, за да превъзмогна преживяванията си от военните зони. Освен това продължавах да създавам материали за списания. Една вечер вечерях на красивата тераса на моя приятел Лидо Маркети. Там, с изглед към морето и известни места като Форте дей Марми, Виареджо, Пиетрасанта и Серавеца, имах късмета да срещна потомък на семейство Медичи, Антонио Бани Амадей. Той знаеше всичко за италианската история и се гордееше, че ме е научил на много неща за миналото на Италия. Именно тогава развих страстта си към етруската история. В същото време трябваше да изпитам друга страна на живота. Начин на живот, известен като La Dolce Vita, сладкият живот с изискани вечери, среща на страхотни хора на приказни места. Така реших да комбинирам двете и се роди моят проект Dolce Etruria.

Страстта ми към това красиво място никога не е избледнявала и днес е толкова силна, колкото и тогава. На ум идва известен цитат на Джузепе Верди:

„Може да имате рая, ако аз мога да имам Италия“.

Това прекрасно описва емоциите ми за тази красива страна.

Първото нещо, което казах на моя приятел, художника Хенк Граат, кагато влязох в Италия бе:

„Ще ми трябват поне два живота, за да видя цялата страна.“

Сега след 20 години виждам, че съм сгрешил. Ще ми трябват поне три живота, ако не и вечност, така че се надявам, както етруските, да се прераждам достатъчно пъти, за да мога да видя всичко.

Между другото, в момента моята изложба Dolce Etruria все още е активна в известния Flemings Selection Hotel Wien City. Тя ще бъде там поне до 16 март 2022 г., но поради мерките от Ковид-19, най-вероятно ще бъде удължена.

Заглавна снимка: Nanda Poor – Rammers

Повече информация за Рене́ ван Бакел: