Бранислав Бранков: Човек трябва да опознава и анализира страховете си в дълбочина

Днес ще се опитаме да ви разкажем за онова “Горе“ през погледа на човек, достатъчно любопитен, за да се впусне в непознатото, за което повечето от нас биха казали, че е несигурно. Нашият водач е Бранислав Бранков, с когото излизаме извън градската среда, за да се качим нависоко на чист въздух и да се насладим на природното богатство с току-що сварен алпийски чай. Самият Брани- ходеща кауза от плът и кръв с фотоапарат в ръката- вдъхновява всеки дръзнал се да докосне неговия начин на живот. ,,Смъртта е еднакво лесна за всички, независимо от опита‘‘, споделя той, преди да тръгнем по неотъпканото, за да чуем историята му, зад чиято същност се крие грижата за достойнствата на планината.

-Брани, описват ходенето и катеренето в планината като повик, който в последствие се превръща в начин на живот. Веднъж съзре ли човек хоризонта от над 2000м над.в с него е свършено. При теб как се случиха нещата?

– Роден съм и съм израснал в град Разлог, който е точно под Пирин. Детството си прекарах в безкрайно обикаляне на околните полета и гори, а на 11 години се качих в Пирин за сефте –  с баща ми за риба, до Попово езеро. Това беше първата ми нощувка в планината. Спомням си, че този преход ми беше труден – татко дори ми носи раницата тогава. На връщане, когато се обърнах назад и видях връх Джангала, Кралев двор, Сиврията, Джано – те се наслояваха един зад друг към хоризонта и изглеждаха огромни и недостижими – а аз си мислех – “Леле, наистина ли от там идваме!?”…този спомен ми е останал много ярък и в следващите години все повече ме теглеше към природата и планината. 

Някак си естествено започнах и да бивакувам зимата на открито, за да посрещам изгреви по върховете, започнах да се занимавам с катерене и алпинизъм, лицензирах се като ски учител и планински водач и започнах все повече да се развивам в тази насока. 

Колкото повече време прекарвам в планината, толкова повече искам да научавам за нея като среда. Искам да предавам тази искрица и на колкото може повече хора. 

Понякога наистина имам чувството, че съм се качил на една неспирна въртележка – планината иска все повече и повече отдаване – и честно казано, въобще нямам нищо против да и се отдам изцяло. 

-Освен че се занимаваш с алпинизъм, преходи, колоездене и спортно катерене, си и тандемен скайдайвинг инструктор. Какво е чувството да прекарваш една част от годината в планината, а друга –  над нея? Приземяваш ли се изобщо на земята?

– За да оцелееш и да се задържиш дълги години, в която и да е от тези две среди, трябва сам да се приземяваш, колкото може по-често. Нито небето, нито планината търпят вятърничави мечтатели. И скоковете, и катеренето се разбират по-добре с методични и осъзнати хора, които са максимално честни, най-вече със самите себе си. Напоследък все по-често обръщам внимание на т.нар. човешки фактор в планината и скоковете – обобщено, това е именно, колко си склонен да се самозалъгваш, заради прищевките на егото си. Оцеляваш, ако можеш да осъзнаеш и вътрешно да обработиш този проблем по адекватен начин.  

А конкретно за скоковете, мога да ги опиша само по един начин – EPIC FUN! Макар да е наистина сериозна работа, колегите в Skydive Sofia са страшни чешити. Учениците ни също. С повечето ни клиенти – пасажерите за тандемни скокове – също е страшно забавно. 

-Нека си поговорим за проекта Big Ice Expeditions. На какво се дължи това хрумване да обиколиш най-големите ледени шапки на Земята? Зад проекта Big Ice Expeditions лежат две страхотни каузи, би ли ни разказал и за тях също?

– Big Ice започна като едно подмятане, съвсем между другото, по време на снимки около Дяволските игли в Рила. Виктор Варошкин – по неволя и работодател, и модел за снимките тогава – каза, че бих могъл да се пробвам да пресека Южната патагонска ледена шапка…точно като за мен било. Отхвърлих идеята като твърде амбициозна и откровено малоумна, но няколко месеца по-късно, докато с приятел убивахме време в двора му, той каза “Абе, дай да направим някоя голяма тъпотия заедно”. В главата ми веднага изплува идеята на Виктор, изтропах я наглас и започнахме да планираме първата си – проучвателна експедиция – с цел пресичане по дължина на Южната патагонска ледена шапка. Впоследствие се оказа, че Виктор е имал предвид да я минаваме на ширина, но нашето малоумие явно излизаше извън границите дори на неговите идеи…  

През април 2017 се изложихме като кифладжии с тази експедиция, но през Февруари 2018 успях солово да пресека ледника Langjokull в Исландия, и то през зимата. След тази експедиция, към проекта се присъедини приятелката ми – Виктория. По това време тя дори не дръзваше да си мечтае за такива неща, но много бързо се превърна в подстрекател номер едно и основен двигател за всякакви подобни идеи. 

Заедно с нея разширихме целите на проекта в дългосрочен план – да пресечем 20-те най-големи ледени шапки в света и да изкатерим най-техничните им върхове (ако имат такива). 

През октомври 2018, двамата станахме първите българи, пресекли автономно трите най-големи ледника на Исландия. През Март 2019 направихме сериозен опит за изкачване на вулкан Lautaro – най-високия връх на Южната Патагонска ледена шапка, а през септември същата година – в Cordillera Blanca изкачихме северната стена на шестхилядника Quitaraju (6040m) и още 4 петхилядника, някои от които, също технични. Този процес на гмуркане от едно приключение в друго, ни отведе и до последното ни пътуване – през октомври изкачихме 4 сериозни северни стени в Алпите – на Aiguille du Chardonnet, на Aiguille Verte, на Гран Жорас и на Pointe du Domino – всичките над 500м дълги и доста технични. Вече планираме връщане в Перу, при големите планини на Андите, както и в Патагония – за няколко идеи на ледената шапка отново…

Проекта си подхвана свой собствен живот и ни отвежда на все по-интересни и предизвикателни места. 

Посредством презентациите на Big Ice Expeditions и чрез продажбата на календар “Живи планини”, също така, подкрепяме каузата на Chili Peppers / Люти чушки. Част от печалбите от билети, и от календара отделяме за финансиране на планински лагери за деца от семейства на прага на бедността и деца, лишени от родителска грижа и/или деца от т.нар. центрове за настаняване от семеен тип. Тази година успяхме да купим екипировка за децата, за зимния ни лагер през март, но поради пандемията, не успяхме да проведем лагера. Затова пренасочихме средствата към ЦСРИДУ “Живот под дъгата” във Варна. Те работят с група деца и младежи с аутизъм и имаха нужда от финансиране, за да могат да водят децата на плувен басейн, в който да правят упражнения с треньор. Със събраните средства, и с помощта на Поля Златилова (психолог в центъра и наш ценен партньор), както и на плувните инструктори, успяхме да финансираме малко над 5 месеца посещения за 15 деца. Надявам се и през 2021 да успеем заедно да свършим нещо полезно в тази насока. 

Втората кауза, която започнахме чрез Big Ice е #CleanTheMountain. Организирахме няколко акции за събиране и премахване на отпадъци от планината. Най-мащабното ни мероприятие беше през Юли 2018г, когато за 5 дни нарязахме и пренесохме от заслон Еверест до вр. Мусала малко над 3 тона строителни отпадъци. Впоследствие, тези “железа” бяха свалени с товарния лифт до язовир Бели искър и извозени от планината. 

-Определено екстремните ситуации те влекат, но това означава ли, че изобщо не те е страх от възможностите? 

– По природа, всъщност, съм страшно неуверен. Ако изглежда другояче отстрани, това е просто защото съм се научил да е така с доста борба. 

Имам си своите страхове и несигурности, просто ситуациите, в които се поставям, често правят така, че да изглеждам “безстрашен”…но то в такива ситуации човек няма кой-знае-какъв друг избор. Или го правиш като хората, или…не се прибираш.

Всяка възможност, реално, носи потенциала за промяна – за отдалечаване от комфортното и познатото. Като хора, ние съвсем естествено се страхуваме от непознатото и от промените, и аз не съм изключение. 

Всичката тази школовка от планината и от парашутните скокове, обаче, ми помага все по-лесно да приемам промените в живота си като интересни предизвикателства, от които ще придобия ценен опит и – може би – нови умения. 

На мнение съм, че човек трябва да опознава и анализира страховете си в дълбочина. Лично на мен, този процес на брутална откровеност към самия себе си ми носи голямо удовлетворение. Едни от най-хубавите моменти в планината и в живота, съм преживявал, когато напълно съм прегръщал страховете си, рационализирал съм ги вътрешно и – въпреки всички инстинкти, които ми крещят отвътре – просто съм направил каквото трябва. 

-С пет думи как би описал живота, който живееш? 

– Интересен, предизвикателен, щедър, развиващ…общо взето – страхотен!  

-Чрез календара „Живи планини“ ни разкриваш по свое усмотрение духа на планината. В тазгодишния, какви кадри ще може да открием? 

– В „Живи планини“ има кадри от Южната Патагонска ледена шапка, от върховете над 5000 и 6000м на Cordillera Blanka (перуански Анди), от някои от най-известните северни стени на Алпите, както и от Пирин, разбира се. Това не е типичен календар със снимки, отговарящи си на сезоните….всичките са със зимен привкус. Просто тези условия са ми най на сърце. Сещам се как една приятелка, преди години, ме хокаше, че “Как можа и юли месец да окасапиш с твоите ледове?!”. Шегувах се с нея, че добре да се радва, че поне цветовата гама на тази изгревна снимка е по-топла…

За да направя календара още по-стойностен, тази година реших да отпечатам – на гърба на всеки месец – историята на заснемането на снимката, заедно с допълнителни кадри, които да потопят човек още повече в преживяването. Така “Живи планини” се превръща и в нещо като мемоар на пътуванията ми до планините, които наистина ме докосват. 

Без да преувеличавам, не мисля, че такъв календар е издаван у нас досега. 

-Един от проектите, с които си се захванал, има за цел да обнови зимните алпийски маршрути в Пирин. Какви трудности се крият зад това начинание? 

– Идеята ни с Pirin: Mountaineering е да обновим и модернизираме описанията на алпийските маршрути, и в крайна сметка да издадем в електронен и печатен формат книга-гидовник, която да служи на планинарите и алпинистите у нас. Проблемът е, че в момента информацията за тези маршрути се разпространява само от уста на уста и – общо взето – получаваш информация, ако познаваш правилните хора или ако се сетиш да питаш, когото трябва. 

Организирането на всичко това в удобен формат ще помогне не само на опитните алпинисти, но и на по-начинаещите – да преценят дали маршрутът, за който мечтаят е в рамките на възможностите им – а това спомага и за подобряване на безопасността на всички в планината.

Най-голямото предизвикателство, което срещаме с този проект е нуждата от повече време в планината. Пирин, оказа се, е неизчерпаем извор на възможности за алпийски приключения. Дори само повторното изкачване, заснемане и описване на най-известните класики изисква страшно много време, а освен тези маршрути, има още страшно много, които рядко се катерят, или дори не са били изкачвани досега. 

Веднъж щом приключи работата на терен, следват дълги часове пред екрана за рисуване на схеми, писане на описанията, монтиране на видео… 

Напоследък започнахме да работим и по идеята ни за Mountaineering TV – каталог с видео от подробно заснети маршрути у нас, чиято цел е хората и визуално да се информират за това, какво представлява даден маршрут. Един вид – око да види това, дето ръката ще пипне. 

Паралелно с работата по гидовника, се стараем във фейсбук страницата и групата на проекта, да постваме редовно информация за лавинната обстановка (тук си съдействаме с юнаците от Avalanche Bulgaria), скорошни сведения за условията по маршрутите (от хора, които току-що са ги преминали), информация за предстоящи курсове по зимно планинарство, лавинна безопасност и алпинизъм. Тези усилия са насочени в посока да има все повече планинари, които да действат по-адекватно и да са добре образовани за предизвикателствата и опасностите на зимната планина. Понякога ми се струва, че тези усилия са като капка в океана, но в същото време виждам хубави резултати, макар и за ограничен брой хора, на този етап. 

По линия на този проект си мисля и в посока на няколко безплатни курса за обучение – за малки групи хора – които се надявам да реализирам заедно с колеги планински водачи, през този зимен сезон. 

Общо взето, и този проект е малко като черна дупка за време и усилия, но пък удовлетворението, което ми носи е голямо. 

-Тъй като си силно привързан към Пирин планина, би ли описал кой е най-красивият ден, който си имал в нейните прегръдки?

– Ето това вече е много труден въпрос! Пирин винаги дава страшно много…трудно ми е да отделя моментите на магична светлина и щастие един от друг, а и всеки ден в зимен Пирин е комбинация от толкова много емоции…сякаш човек преживява целия си живот, кондензиран в едва няколко часа. 

Изгревите и залезите често избухват в невероятно наситени цветове, вятъра и студения въздух режат и хапят непрекъснато, навсякъде те заобикалят неповторимо красиви пейзажи…много малко са дните Горе, когато човек не си казва “Леле, гледай там колко е красиво!”…

Не знам. Не мога да повикам конкретен ден. Сещам се поне за няколко едновременно и колкото повече си мисля по въпроса, толкова повече нараства и броят им …

Автор: Симона Иванова 

Снимки: Branislav Brankov