„Атикус беше прав. Веднъж той каза, че никога не можеш да разбереш един човек, ако не влезеш в неговата кожа…” 

„Атикус беше прав. Веднъж той каза, че никога не можеш да разбереш един човек, ако не влезеш в неговата кожа…” 

септември 24, 2022 0 By sredata

Откъс от обявения за роман на всички времена „Да убиеш присмехулник” на Харпър Ли

При смъртен случай съседите занасят нещо за ядене, при болест — цветя, в други случаи — други работи. Бу беше наш съсед. Той ни подари две сапунени фигурки, строшен часовник с верижка, две монети, които да ни носят щастие, и живота на двама ни. Но съседите винаги даваха нещо в замяна. Ние никога не връщахме в неговото дърво, каквото вземахме оттам; ние нищо не му бяхме дали и това ме натъжи.

Обърнах се да си вървя в къщи. Надолу по улицата, чак до града, намигваха уличните светлини. Никога не бях виждала квартала оттук. Къщата на мисис Моди, на мис Стефани, нашата къща — виждаше се люлеещият се стол на верандата — зад нас беше къщата на мисис Рейшъл и се виждаше ясно. Можех да видя дори къщата на мисис Дюбоуз.

Погледнах зад мен. Вляво от кафявата врата имаше дълъг затворен с капак прозорец. Отидох и застанах пред него; извърнах се. През деня сигурно се виждаше чак до ъгъла при пощата.

През деня… нощта отмина в мислите ми. Беше настъпил новият ден и всички съседи се занимаваха с нещо. Мис Стефани прекосяваше улицата, за да разправи най-новата клюка на мисис Рейшъл. Мисис Моди се навежда над азалиите си. Лято е и две деца подскачат по тротоара към един човек, който се приближава насреща им. Човекът им маха с ръка и децата хукват да се надбягват към него.

Лятото продължава и децата идват. Едно момче върви по тротоара и влачи зад себе си прът от въдица. Един мъж е застанал с ръце на кръста и чака. Лято е и децата му играят в предния двор с един техен приятел, представят малка драма, съчинена от самите тях.

Вече е есен и неговите деца се бият на тротоара пред къщата на мис Дюбоуз. Момчето помага на сестра си да се изправи и двамата си тръгват към къщи. Есен е и децата му се скриват зад ъгъла и се връщат, а по лицата им се изписват техните скърби и радости. Спират пред дъба възхитени, зачудени, поизплашени.

Зима е и децата му треперят пред портата, силуетите им се открояват сред блясъка на пожара. Зима е, един мъж излиза насред улицата, изпуска очилата си и застрелва едно куче.

И пак е лято и той гледа как се късат сърцата на децата му. И пак е есен и децата на Бу се нуждаят от неговата помощ.

Атикус беше прав. Веднъж той каза, че никога не можеш да разбереш един човек, ако не влезеш в неговата кожа. Но за мен беше достатъчно да поседя малко върху верандата на Редли.

© Превод от английски: Цветан Стоянов

AFISH.BG